Време за четене: 11 мин.

Това, което най-много ми харесва в даоските практики (даоската вътрешна алхимия) е, че всичко зависи от мен самия. От мен зависи скоростта, с която уча. Сам трябва да се напъна и да практикувам всеки ден, сам поемам отговорността и последствията за всичките ми действия, сам се уча от грешките.

Тази отговорност лесно може да стане безотговорност. Макар, на пръв поглед, духовните практики да изглеждат едно приятно разрешение на личните проблеми, от които всеки от нас страда, то този тип практики изискват полагането на систематични усилия и лична дисциплина. Но дори и това не е най-трудното: човек се приучава на дисциплина, особено ако му е писнало от даден проблем и страданието го принуждава да търси адекватно негово разрешение.

Съдържание

Основната трудност е, че процесът на решаване на проблемите не е никак приятен. Всъщност, практиката е едно от най-трудните неща, които съм правил въобще.

От една страна, задържането ѝ в продължение на години е сериозно предизвикателство. Често, след като начинаещият разреши своя първоначален проблем, поради който е започнал да практикува, той губи мотивация и се отказва. А още по-често се отказва дори и без да е получил дори това частично облекчение на конкретния проблем, който го е принудил да започне да практикува.

От друга страна, за да се култивира вътрешната енергия, на всеки ще му се наложи да работи със своите предразсъдъци, травми, навици. Често дори не искаме да погледнем към тях, какво остава да съберем нужната сила, търпение и устойчивост и да се гмурнем в едно почти бездънно блато от страх, гняв, неувереност, страдание и болка, каквото се крие в дълбините на психиката ни.

Поради тези две основни причини, много духовни хора бягат от същинската практика и започват да я заместват с това, което в даоските текстове се нарича „фалшиво злато.“

Има много форми на подмяна на практиката, като ще опиша само някои от тях. Ние сме много изобретателни същества, когато не искаме да си признаем, че бягаме от болезнените моменти, като ги заместваме с много по-поносими, дори приятни, но напълно безполезни занимания.

Маска духовен човек
Бягството на духовния човек 4

Лицемерието в духовните среди, в които се очаква поне да бъде намалено, е много по-голямо, заради поставените големи цели и невъзможността да се върви по пътя на осъществяването им. Лицемерие, което е преди всичко насочено навътре – тоест самозалъгване.

„Ако имам само малко разум,
ще вървя по главния път,
и ще се страхувам единствено
да не се отклоня от него.
Лесно е да държиш главния път,
но хората обичат да бъдат отклонявани встрани.“
*

*всички цитати в синьо, тук и по-долу, са от Дао Дъ Дзин

В този материал ще стане дума за някои грешки, с които съм се сблъсквал. Всичко написано по-долу е казано с голяма доза самоирония, така че, ако някой се разпознае и тръгне да се обижда, да знае, че авторът е имал предвид само и единствено себе си. Все пак зная от първа ръка колко крехка и обидчива може да е психиката на обръгналия в битки с егото си духовен пътeшественик… 😀

История ни учи…

…че даоските практики прилягат на хора с изразен индивидуален, саможив и своенравен характер. Също от историята учим, че хора, на които светът е отказал реализация, съизмерима с техните способности и размах, се отправят към реализация на потенциала си във вътрешните практики.

Пример за това е Лао Дзъ, който напуска своето място на библиотекар/архивар в княжество Джоу. Все пак Лао Дзъ, наричан баща на даоизма, вижда ролята на мъдреца като част от обществото, човек който върви след всички и така е пред всички.

Наследниците на Лао Дзъ: Джуан Дзъ, Гъ Хун, Лю Дунбин, Уан Чунян, Лиу Хайчан, Уей Боян, Джан Бодуан, Циу Чанцун… всички те живеят на ръба на обществото, често странящи от светската суета, жестокостта на политическите борби, войните и раздорите в обществото. И въпреки това не са извън обществото, иначе никога не бихме чули за тях.

Това, на което ни учи историята на даоизма е, че бягството в планината не е решение на проблемите. Отивайки в пещера или на планински връх, човек носи целия свят в себе си. Практиките, свързани с уединение, са за точно определен етап от развитието на даоския адепт. Но за това по-късно.

До сходни изводи стигат и пътешествениците по духовните пътища от цял свят: обществото и светът на хората винаги е имал своето отражение и влияние върху живота на всеки духовен човек.

И тук примерите са многобройни:

  • Конкистата в Новия свят: за по малко от век над 40 милиона индианци намират своята смърт, коренната култура и шаманизъм са подложени на преследване, клади и изкореняване, чрез насилствено налагане на християнството;
  • Нахлуването на западната цивилизация в Африка променя завинаги Люлката на човешката цивилизация, като и днес този континент е раздиран от войни, глад и бедност, което поставя на изпитание съществуването на коренния шаманизъм, който така и не е познат извън пределите на Африка;
  • Войните на Ченгиз хан оказват влияние над 1/4 от земното население, което бива преместено, поробено, избивано, а множество манастири са разрушени, а монасите – убити;
  • Същото е положението с Индианците от Северна Америка, днес коренното население на Северна Америка живее в резервати, като северноамериканският индиански шаманизъм е обект на антропологически изследвания, но е почти непознат като практика;
  • С превземането на Тибет от Китай хиляди лами са убити, затворени, измъчвани, а тибетския будизъм и Дзогчен са разпръснати по света…
  • Можем да дадем примери и от нашето родно минало, свързани с преминаването към християнството; преследването на богомилите. Днес, на територията на България няма и помен от древните прабългарски, славянски или тракийски практики, нито е живо учението на богомилите.

Примери има от всяка епоха, култура, континент. Ако някой смята, че може да избяга от света, то светът идва и буквално започва да го налага по главата.

Изводът от всички тези примери е, че социалните и исторически процеси оказват огромно влияние над духовната култура на обществата. Всяко общество, което бива победено и завладяно, трудно съхранява своите духовни практики. Има и изключения, разбира се.

Първото и генерално правило е, че духовният човек не може да избяга от социалния свят. Точно обратното, именно света на хората е „бойното поле“, което калява пътешественика, за да може да се впусне в изследване на собствените си възможности и да предизвика своите предели.

Затова, въпреки желанието да се откъсне от света, който толкова много го е наранил, духовният човек трябва да живее с ясното съзнание, че трябва да се прегрупира и да започне пълноценно да живее в този свят.

За да изложа моята гледна точка, първо ще се обърна към едно условно разделение на практиката.

Три етапа на вътрешните практики

Макар, че ще стане дума за три условно отделени етапи на практиката, за да илюстрирам какво разбирам под бягство и фалшива духовност, ще имам нужда само от първия. Причината е, че не познавам практикуващ човек, който да е на втория етап т.е. всички сме в една и съща лодка, в едно и също положение.

Етап на външното

Това е етапът на ученика. Най-дългият и продължителен етап. В него всеки е подвластен на външните промени, обстоятелства, влияния. Затова вътрешната практика трябва да е всекидневна, за да може да балансира тази почти непреодолима намеса на външния свят над вътрешния.

Този етап може да продължи десетки години, етап на съхранение, пречистване и учене за работа с вътрешната енергия. Този етап изисква почти невъзможна дисциплина, отдаденост и последователност. Има много пречки и съблазни, които да отклонят ученика от Пътя на вътрешните промени. „Смъртността“ или броя на отказалите се, особено в началните етапи е огромен.

99,9% от всички практикуващи сме на този етап.

Етап на вътрешното

Етап на практиките от Висшата вътрешна алхимия. След десетилетия на усърдна практика, ученикът е събрал нужната енергия и устойчивост, за да премине през най-сложните практики. Те изискват усамотение, спокойствие и цялото налично внимание и време на практикуващия. Това е етапът на изолиране от света, на оттегляне, за да може адепта да работи с вътрешни и външни сили, които изискват специални внимание и отдаденост.

Сравняват този етап с процеса на бременност. Грижата, вниманието, закрилата, които са нужни на зараждащото се енергийно тяло.

Този етап също може да продължи десетки години.

Етап на Тай Чи – баланс на вътрешно и външно

Етап на мъдреца. Практикуващият е извървял целия път на обучението, остава му да чака момента на смъртта, за да прехвърли своята индивидуалност в безсмъртно енергийно тяло. Да мине през окото на дракона.

Теория за бягството или симулиране на духовност

Всички имаме своите слабости, своите пристрастия, своите болки, които ни теглят към страдание. Това е особено валидно за първия етап от практиката. Всяко външно събитие провокира някоя от нашите слабости и впряга ума ни в неправилна посока, в която хабим време, енергия, нерви, здраве, за да се занимаваме с несъществени проблеми.

От тази гледна точка, всяко поведение, което хаби тия толкова ценни ресурси, като време и енергия, е поведение, което практикуващият трябва да избягва. Това е най-простото и работещо описание на „дисциплина“, на което съм попадал.

Тъй като външният свят, под формата на събития, хора, обстоятелства, постоянно дрънка на нашите болезнени струни, задачата ни е, чрез практиката, да навлизаме навътре и да поправяме тези моментни дисбаланси.

От друга страна, влиянието на външния свят си е толкова добре изразено, че да се прави човек на прекалено духовен, разбиращ, всезнаещ, всеможещ и отхвърлящ събитията в обществото, в което живее, е абсолютно безполезно, дори вредно. Ето какво имам предвид…

Бягство във философстване

Дълги излияния, красиви думи, мисли на велики или известни хора, зад които крием неразрешените си проблеми. Подобни мисли и афоризми не трябва да бъдат използвани за оправдание на нашите постъпки, а за мотивация за практика.

Теорията, доколкото в даоизма дори няма дума за такава част от учението, трябва да бъде преди всичко описание на изпълнението на отделните практики и методи. Всичко останало следва от практиката.

На Запад имаме склонността да прекарваме всичко през призмата на ума и да смятаме, че знаем и можем, ако интелектуално разбираме нещо. Това е част от фалшиво злато, което споменах по-горе.

Преживяване, а не философия! Празнословието с красиви думи, от които не произтича никаква практика, са безполезни:

„Истинските слова не са красиви.
Красивите слова не са истински.“

Бягство в показност с дрехи и бижута

Всеки може да се облича както си иска. Няма духовна модна полиция.

Проблемът е налице, когато външният вид не е подкрепен от практика. Дали някой ще се облича като даоски монах, йогин и т.н. това няма особено значение, стига практиката му да е безупречна, Останалото е мода и няма нищо общо с духовността.

„Някои се обличат в лъскави дрехи,
носят остри мечове,
затъват в ядене и пиене.
Те притежават повече,
отколкото могат да използват.“

Бягство в отричане на материалните блага

Както казваше един мой познат, често духовните хора отричат парите, без никога да са ги имали. Нека първо да ги спечелят, пък после да се отказват от тях. Отказът от нещо, което не притежаваш, е лесен.

Парите се енергия и средство за живот. Малцина са хората, които в началното ниво могат да практикуват докато са гладни или имат сериозни финансови проблеми. Повечето от нас са подвластни на пирамидата на Маслоу и, ако имаме базови потребности, които не са задоволени, трудно можем да минем над тях и да стигнем до духовната реализация.

Бягството на духовния човек 1

Нека го кажа така: в началните етапи на практиката, в които се разбрахме, че сме 99,9% от практикуващите, трябва да имаме минимум, който да ни осигури време и възможност за практика.

„Храната им е проста и добра,
дрехите им – хубави, но прости,
домовете им са сигурни.
Те са щастливи по свой начин.“

Бягство от света

Ние сме част от обществото и е безпредметно да бягаме.

„Днес хората бягат от милостта,
но се опитват да бъдат смели;
изоставят пестеливостта,
но се опитват да са щедри;
не вярват в скромността,
но все се опитват да бъдат първи.
Това е сигурна смърт.“

Напротив, доказано е в практиката на различни духовни традиции, че помощта, служенето на други хора е нещо, което смалява егото и катализира процеса на учене. Не случайно в някои традиции ходят да помага на болни, в затвори, на бедни хора и т.н. Доброволчеството е част процеса на учене и е много добър начин човек да се смири, като помага на такива групи от хора. Това не трябва да е самоцел, разбира се, а с точно определена цел и когато е правилния момент.

Друг аспект на бягството е човек да страни от процесите в общността и държавата. Както е видно от примерите, които дадох в началото, да бъдеш духовен насред война е много тежко. Малцина оцеляват, а дори цели традиции изчезват. Не става въпрос човек да е политически активист, но при всички случаи трябва да е запознат с процесите, които се случват около него.

Не можем да предотвратим големи обществени и политически процеси, но не можем да игнорираме света и да го забележим едва когато „започнат да падат бомбите“.

Всяка духовна традиция набляга на осъзнатостта на следващия я. Да не знаем в какъв свят живеем и какви процеси се случват около нас не е признак на осъзнатост, а на невежество и скрита в пясъка глава.

Бягство в безпомощността

На духовния човек все някой му е виновен и му пречи да реализира своя потенциал. Тровят го с „кемтрейлс“ облъчват го с 5G, чипират го с ваксини, световното правителство потиска добрите хора като него… Той е толкова духовен и сензитивен, а роден в най-неподходвщата епоха т.е. днешната.

Има много злини, които хората причиняват помежду си, както и на природата и планетат, в това няма спор. Но фактите са, че в момента човечеството живее най-дълго, най-удобно, в безпрецедентен мир (да, дори и при наличието на локалните конфликти), най-здрави сме (дори и с ковид) и т.н. И имаме време да практикуваме, вместо да работим от ранни зори до здрач, само за да можем да не умрем от глад – съдба, която е съпътствала огромната част от човечеството в исторически план.

С навлизането на все повече хора в т.нар. средна класа, която е мерило за добър начин на живот на мнозинството хора, процентът на депресиите се увеличава. Останали с повече свободно време, което да използват за изкуство, култура, духовна практика, вместо това, човекът се депресира.

„Ние сме тревожно, болно общество, с тревожни хора, обременени от грижи, неволи и безперспективност.“ Статистиката е стряскаща: 14,5% от хората в България в някакъв етап от живота си са страдали от психични разстройства. – Източник

„Небето и земята са безжалостни;
За тях десетте хиляди неща са като чучела.
Мъдрите са безжалостни;
За тях хората са като чучела.“

Пътешественикът по духовните пътеки е закален и подготвен. Той не е някакъв плах нюейджър, който бяга в духовността, защото е самотен, депресиран и уплашен от живота. Точно обратното, за да се впусне в духовните практики, човек трябва да може да се справя успешно със самотата, с крайната емоционалност, с плахата и нерешителна природа на интелигентния човек.

Бягство от поемане на отговорност

„Многото думи важат по-малко.
Придържай се здраво към центъра.“

Всичко казано дотук може да съберем в този аспект на бягството – невъзможността да се поема отговорност за собствените действия.

Всяка една практика, всяко едно действие, жест, протягане на тялото, раздвижване на ставите, работата с вътрешната енергия, всяка мисъл, всяка емоция, всяко желание… всичко в даоската вътрешна алхимия ни учи да поемаме отговорност. Това е процес. Колкото повече човек опознава себе си, толкова по-информирани решения може да вземе.

Нима можете да откриете правилната посока в непозната територия?

Бягство в инструкторската болест

Всички ние търсим авторитети, които да ни отменят от вземането на решения и поемането на отговорност за личните дела. Това обаче няма как да стане, ако човек иска да се развива. Но се получава друго: ученикът, който едва може да се справи с някои дребни свои проблеми, изведнъж се превръща в учител и почва да ръси акъл във всички посоки, по всякакви начини.

Аз го наричам „инструкторска болест“.

„Мъдрият ученик чува за Дао –
и Го упражнява прилежно.
Посредственият ученик чува за Дао –
и се сеща за Него от време на време.
Глупавият ученик чува за Дао –
и се разсмива високо.
Ако го нямаше смехът,
Дао нямаше да бъде това, което е.“

За всичко казано по-горе има един единствен лек: постоянна практика. Неминуемо е да грешим. Практиката е полето, на което грешките се осъзнават, разбират и отработват. Друг път няма.

Сами по себе си всички описани грешки не са кой знае какво, стига да бъдат видени и разбрани. И преодолени.

Опит да завърша позитивно

Опитах се да обобщя някои грешки, които съм усещал в себе си в моменти на слабост и отчаяние и до какво ме е водило това. Има много начини да се бяга от простите, ясни и логични действия, които трябва да се предприемат, но ме е било страх от тях.

След всеки труден момент, след всяко отчаяние и всеки отказ, ако човек все пак съумее да продължи, идват уроците, идват по-добри моменти, идва някаква форма на покой.

Усещането, че може да разчитате на себе си, че сте продължавали напред при толкова много трудности, дава една вътрешна увереност, която прави предизвикателствата по-малко страшни, а страхът не толкова голям.

В края на деня, човек трябва да бъде искрен със себе си. Да погледне грешките си, недостатъците си и вместо да ги отрича, да ги приеме, за да продължи напред. Не зная как ви звучи това, може да е като клише, може да звучи героично или по някакъв друг начин, който отговаря на моментното ви състояние, но това няма значение.

Идва следващо и следващо решение, няма време за друго. Бягството води до страдание.

Бягството на духовния човек 2
5 2 votes
Рейтинг на статия
Абонирай се
Уведоми за
guest
0 Коментари
Вградени отзиви
Преглед на всички коментари